Изработване на японски меч - катана

Автор: Дарина Цветкова

Дългият меч катана е класически пример за част от въоръжението на японските самураи. Макар днес да има много по-ефективни оръжия за убиване, за колекционерите и ценителите все още се произвеждат отлични мечове. За изковаването на един добър меч са нужни години опит, много труд, а и значително количество натрупани знания и талант. Днес голяма част от  самурайските оръжия, които са оцелели след Втората световна война, се намират в музеи по света. За нещастие автентичните японски мечове са рядко срещани в наши дни, макар че могат да се намерят истински антики, които имат много висока стойност. Те са високо ценени оръжия.



Едни от най-разпространените  видове остриета  са  танто (подобно на къс нож), уакидзаши и катана. От самураите се изисквало да носят дайшо, или чифт остриета, които символизирали ранга и статуса им в японското общество. Това е дайшо, в който са включени катана и уакидзаши. Години наред чифт добре изработени самураиски остриета са били отличителни за самурая. Всеки меч бил изковаван от умел майстор, а често и украсяван, така че да отразява силата на воина, на когото принадлежи. Безбройни митове и легенди съпътствали създаването на мечовете. Вярвало се, че много мечове притежават велика сила и собствен дух. Факт е, че техниката и традициите в изковаването на мечовете са се запазили непроменени и до днес. Естетическите качества на меча са впечатляващи, а изковаването на самото острие е забележително постижение на методите за изработване и сформиране на метала. Тази техника е резултат от над двеста години пручване и развиване. В резултат от усилията на много поколения майтори, ковачите умеят в единствен меч да съчетаят уникални материални и механични качества.

От научна гледна точка, методът на изковаване на една катана е много интересен, тъй като включва серия от сложни начини на коване и обработка, които се считат за доста напреднали.

Обикновенно дългите мечове били използвани за битки на открито, докато по-късите мечове били спомагателни и по-често използвани за пробождане в близка дистанция, за краткотрайни битки или за сепуку – вид ритуално самоубийство. Катана обикновено се държи с двете ръце и, за разлика от традиционните рицарски мечове, е предназначенa по-скоро за съсичане на врага, отколкото за пробождане. Обикновено в ножницата си се носи с острието нагоре. Практикуването на бойни изкуства, в които мечът се използва за убиване вече е отживелица, но въпреки това  изкуства като Кенждуцу (фехтовка с меч) и Йайджуцу (изтегляне на меча от ножницата), са модерни и се практикуват от много хора по света.

Истински мечове катана могат да бъдат изковани само от неколцина лицензирани майстори, които все-още практикуват древното изкуство.

История

Смята се, че корените на японските мечове водят началото си от азиатския континент и по-специално – Китай. Това били тънки, гъвкави, прави и двойнозаострени оръжия от излят бронз. Известни като „ранни мечове” или още – чокуто (на снимката горе). И ранните и по-късните бронзови оръжия имали твърдо и остро острие, но им липсвала структурата и здравината, която e нужна за бойни оръжия и вероятно били използвани за ритуални цели. След това се появили по-късните мечове – кото.

Когaто в Япония започнал период на схватки между големите кланове, възникнала нужда от промяна в дизайна на мечовете. Битките се водили на коне, а бойците по-късно станали известни като самураи. За целите на битките трябвалo мечовете да претърпят някои промени, така че лесно да се държат с една ръка, да имат дълко острие за съсичане, не за побождане и да са достатачно дълги, за да могат да достигат противника от гърба на коня. Така се родило по-ефективно оръжие с по-дълги дръжки, получила се лека извивка, завършваща с тънък връх. Дългите извити мечове били известни като тачи. Това били първите мечове, които притежават основните характеристики на днешните катани.

Друга значителна промяна в дизайна на мечовете настъпила с монголските нашествия. Монголските войници били тежковъоръжени и носели твърди брони, което причинило непоправими щети върху тогавашните мечове. Въпреки, че имали предимство в посичането, заради дължината си, това ги правело неефективни в близки битки. Освен това деликатният дизайн ги правел леснo повредими. В резултат, след много проучвания, се появили мечове със твърда стомнена обвивка, обвита около мека и гъвкава сърцевина. Тези оръжия били лесни за поправяне, дори при пукнатини или отчупвания. След промените мечовете станали по-тежки, държели се с двете ръце, били с широки остриета и остри върхове.

По-късно ковачите започнали да държат повече на съвършенството в работата си. Като резултат се появили шинто или така наречените „нови мечове”. Последвало и развитие на методите за пречистване и изковаване на метала. Мечовете били от чист и изгладен метал. Остриетата се скъсили и станали по-широки. След тях се появили и шиншинто – „нови нови мечове”, в които се забелязвало още по-голямо подобрение в качеството на стоманата и изработката. В края на 19 век носенето на мечове било забранено със закон, въпреки това – мечове продължили да се произвеждат. Във времената след Втората световна война се произвеждали мечове от изключително лошо качество, тъй като липсвали качествени материали и умели майстори ковачи. Тези мечове били известни като „модерни мечове” – гендайто. Всички останали мечове, произведени след 1945 г. се наричат шинсакуто катана (на снимката долу) или още – „новонаправени мечове”.


Meтоди на изковаване

Съвременната металургия и методи за индустриална обработка на металите, ни дават възможност да изучим японските мечове в големи подробности. Всички, обаче са далеч от идеята, че е възможно да се произведе катана със същата висока естетическа стойност в лаборатория. За разлика от модерните производства, стоманата, от която се проивеждат японските мечове, всъщност никога не се нагрява до такава степен, че да се стопи. Винаги определено количество от стоманата остава нееднородна през целия процес. Точно това качество придава необходимите за всеки меч характеристики. Ковачът непрестанно  донаглася техниките си според стоманата и оформя меча според своите собствени идеи и представи. Подобно нещо не може да бъде достигнато при масово производство във фабрика например. Днешната наука е доказала,  че изковаването на Японските мечове, противно на разпространеното вярване, не е алхимия, а занаят, за който са необходими много знания и опит. Металургичните анализи само могат да потвърдят мъдростта на решенията, вземани през стотиците години на опити и грешки от ковачите. Едва през XIII век, без луксовете на точни уреди за измерване и машини, мечовете достигат ниво на изящество и структура, които вероятно никога няма да бъдат надминати. Методите на производство били определяни само от традициите.

До голяма степен съвременните мечове се изработват по същия начин, както във Феодална Япония. Всяко едно острие притежава редица от уникални металургични и механични свойства. Тези свойства се появяват след серия от комплексно изковаване и закалителни процеси. Преди да станат ясни методите на изработка, първо трябва да стане ясно как дизайнът на острието му позволява да бъде толкова ефективно оръжие. Дължината на самото острие достига до 24-30 инча, което го прави по-къс и лек от тачи остриетата. Също така го прави по-лесен за боравене с една ръка, едновременно от пехотните войски и от ездачите. Всеки меч има лека извивка, която минава по цялото острие, позната като сори (или зори). Това позволява на самурая да извади меча си и да удари опонента си с едно движение, тъй като често пъти изхода от битката се е решавал с това кой от двамаа опоненти по-бързо ще извади меча си. Всяка шинсакуто катана има твърда обвивка от високовъглеродна стомана и сърцевина от по-лесно огъваема нисковъглеродна стомана.

На снимката горе е показан напречен разрез на острие. Ясно се вижда разликата между стоманата с високо и със ниско съдържание на въглерод. Именно тази комбинация позволява на мечовете да проявяват полезни качества. Обединяването на два вида метал в едно острие дава по-голяма стабилност, известна гъвкавост и сила, които, на много от ранните мечове липсвали. Отделните свойства на сплавите също така позволяват по-лесно да бъде поправено повредено острие. Твърдата обвивка може да бъде заточвана многоктарно, до забележителната острота, с която са известни този тип мечове. Докато вътрешната мека обвивка позволява да бъдат отклонявани идващите удари с по-голяма лекота. Всички тези качества са нужин, за да се създаде оръжие, което е достатъчно добро, за да послужи в битка. Добре изработена катана би трябвало да дава усещане както за изящество, така и за огромна сила. От значение са дължината, тежестта на острието, големината на ъгъла на извивката на острието, също  и качествата на стоманата използвана за направата на острието и шарката, която се появява след като работата по острието е приключена (известна като хамон).

Материали и подготовка

Първата стъпка е да се изберат висококачествени материали, от които ще се произведе острието. Стоманата, от която съвремените майстори произвеждат повечето оръжия съдържа в себе се 99,99% чисто електролитно желязо (тенкай-тецу),  гъбесто желязо (кангай-тецу) или най-популярното вещество – тамахагане стомана.

Тамахагане е традиционната стомана, използвана за изработка на мечовете. Получава се в пещ (татара), от дървени въглища и сатецу – железен пясък, който се намира на речните дъна. Сатецу се намира под формата на бижелезен триоксид (Fe2O3) и за да се получи стомана, трябва да се прибави въглерод и да се отнеме кислорода. Това става в пещта.

Пещта представлява ниша направена от глина. Дебелината на стените е около 30 см. Основната част от пещта се намира под земята и е направена от глина, камък и дърва. Горната част на татара се ремонтира преди всяко следващо топене. Ето така изглежда татара:

За получаването на подходящата стомана са необходими поне 5 дни. Един ден е необходим за построяването на татара. След построяването на новите стени, на дъното се наклажда огън. Огънят в продължение на три часа, непрекъснато се подклажда с дървени въглища и дъбови дърва. Получените въглени се покриват с железен пясък сатецу, а отгоре се засипват с дървени въглища. Добавянето на  сатецу се повтаря на всеки половин час в течение на три денонощия при температура между 1200ºC и 1500ºC.  При тази температура кислородът, доставян от ковашките мехове реагира със въглерода от въглищата до въглероден оксид (CO). Въглеродният оксид взаимодейства със железния оксид до получаването на чисто желязо и въглероден диоксид (CO2), който се отделя като газ.

Fe2O3 + 3CO → 2Fe + 3CO2↑

Този процес играе ролята на основно пречистване, като примесите се отстраняват под формата на шлака. Във някои обикновени пещи процесът приключва до тук, но в татара въглеродът от дървените въглища продължава да взеимодейства със желязото, докато не се получи нехомогенна смес от желязо и въглерод, наречена тамахагане. Когато се охлади стоманата тамахагане се чупи на парчета, годни за употреба и се сортира по качество и съдържание на въглерод.

Въглеродът в претопената тамахагане може да варира от 0,6 до 1,5%. Висококачествените парчета лесно се разграничават от нискокачествените по яркия си сребрист цвят. Съдържанието на въглерод в тях трябва да е около 1.0 до 1,2%. Ковачите внимателно изследват всеки къс тамахагане и избират само късове с по-ниско съдържание на въглерод за отделните части от меча (на скицата) – шингане – или меката сърцевина и кавагане – твърдата обвивка. Въпреки внимателното и старателно обработване на стоманата, по-голямата част, която ковачите получават, не е годна за производство на качествени мечове. Ако количеството на въглерод е прекалено голямо, стоманата ще бъде прекалено крехка и няма да се сплавя и кове лесно. Ако пък количеството на въглерод е прекалено ниско, стоманата ще е прекалено мека и острието няма да бъде достатъчно остро. И в двата случая резултатът ще е нискокачествено острие. За това е нужно да се направи второ пречистване (орошигане) на стоманата, за да се нагласи точното съдържание на въглерод, нужно за направата на качаствен меч. По-високовъглеродните парчета от стоманата се нагорещяват във татара, докато въздухът от меховете не е принуден да се изкачи нагоре, минавайки през стоманата. Движението на въздушния поток и високата температура премахват излишъка на въглерод под формата на въглероден диоксид.  Нисковъглеродните части се претопяат в пещ с много дървени въглища,  като по този начин се повишава съдържанието на въглерод. Стоманата се слага в горната част на пещта и продългават да се добавят въглища,  докато не достигне до долната част. Тогава се смята, че съдържанието на въглерода се е повишило достатъчно.


 

След като металът притежава необходимото количество въглерод, процесът на същинското изковаване може да започне.  Тамахагане отново се нагорещява и се подрежда в груби, четвърт инчови пластове. След което пластовете отново се разделят и от тях се избират части за меката сърцевина (шингане) и за твърдата обвивка (кавагане). Избраните парчета се оформят  като блок, който се увива в оризова хартия и се покриват с глинена каша, която играе ролята на изолатор, за да се запази формата по време на нагряването. След което се поставя в огнището на ковачницата, където температурата достига до 1300ºC. Когато металът достигне подходящата температура, се вади от пещта и се кове, докато от пластовете не се получи едно цяло парче. Процесът продължава, докато парчето не удвои дължината си.



Изковаване (китае) на кaвагане (твърдата обвивка)

Когато двойноудължената стомана със подходящо колочество въглерод е готова да бъде изкована в кавагане, се извършва шита-гитае (базово коване). Процесът се състои в неколкократно прегъване на металното блокче, така че да се сформират специфични слоеве, които са уникални за всяко острие. Започва се със нагряване на удължения блок до подходящата за обработка температура. След това се използва длето, докато блокът почти не се раздели на две равни по дължина части, които се прегъват така, че металът да възстанови първоначалната си дължина. Отново се обработва с чук и когато двете части са напълно съединени, металът отново се докарва до двойна дължина. Едно прегъване отнема около 30 минути прецизно коване. Броя на прегъванията на метала зависи от индивидуалния стил на майстора. Докато се обработва нагорещеният метал бързо са охлажда и работата по него постепенно става по-трудна. Коването продължава само 3-4 минути докато цветът на стоманата от жълто-бяло стане ярко червен. Тогава отново се поставя във огнището на ковачницата и се затопля наново.  Всяко прегъване изисква две или три затопляния. При нагряването на стоманата, ковачът периодично овалва блокчето в пепел от оризова слама и го залива със глинена каша.

Тази процедура се налага поради високите темпетатури и богатия на кислород въздух, получаван от ковашките мехове. При тези условия  лесно може да се отнеме въглерода от стоманата и тя да стане негодна за употреба. Така значително се намаляват и окислението и декарбонизирането на метала.  Въпреки това, във шита-гитае се използва едва половината от началното количество тамахагане. Получава се стоманено блокче с размери 25х2х3,5см, тежащо от 1 до 1,5 кг. Но на този етап металът все още не готов. В него се съдържа твърде много въглерод, който е и неравномерно разпределен. За това майсторът разделя метала на три равни части и ги връща в пещта. За да се достигне дължината на  катана са нужни четири части.

След това парчатата отново се сливат в едно метално блокче и започва вторият процес на изковаване, известен като аге-гитае (крайно коване). Металът се подлага на допълнително прегъване. При това отново се губи около половината от изходния материал. Получава се стоманено блокче с тегло от 0,9 до 1.6 кг със съдържание на въглерод- 0,6-0,7%. По-голямата част от въглерода в тамахагане – около 0,3% -  се губи с течение на първия етап на коването, когато частичките от необработена стомана увеличават площта си, те се нареждат заедно и се навиват. Всяко следващо сгъване предизвиква загубата на още 0,03% въглерод, като при това се разрушават по-големите въглеродни  кристали. В резултат се получава стомана със съдържание на въглерод приблизително 0,7%. Коването и сгъването са разпределили по-равномерно въглерода и са помогнали да се отделят ненужните примеси и шлака.

От качеството на стоманата и от характерния начин на прегъване по време на шита-гитае зависят две особени  характеристики на кавагане. Това са джитецу – качеството на получената стомана – и  джихада - характерната шарка на повърхността. Те се влиаят от много фактори като например посоката на прегъванията, силата на удара с чука, обединаването на различните блокчета и т.н. Това са диаграми на различната структура, получена в следствие от различно прегъване на метала.



Изковаване на Шингане (меката сърцевина)

Докато къси остриета като танто и уакидзаши са направени изцяло от кавагане, то дългите остриета, като катана съдържат в себе си и мека сърцевина - шингане която позволява да бъдат едновременно гъвкави и издръжливи.
Изработването на шингане  е сходно с това на кавагане – късове стомана със подходящо съдържание на въглерод се нагряват, коват и се прегъват в едно блокче. Обикновено ковачът използва около килограм тамахагане със средно съдържание на въглерод около 0,5%. Най-често се изисква допълнително прегъване на метала, тъй като в повечето случаи се съдържат голямо количество примеси. Те трябва да бъдат отстранени, за да могат двете части от острието да се съединят правилно и да се избегнат дефектите и пукнатините по повърхността на готовия меч. В края на процеса блокчето тежи 200-250g и съдържа 0,2-0,3% въглерод.

Сформиране на стоманената основа (цукурикоми)

Има два основни метода (цукурикоми), които се използват за съединяване на кавагане и шингане.
Първият метод – кобусе-гитае – е по-прост. При него ковачът нагорещява и оформя кавагане във едно плоско парче, след което го прегъва във U-видна форма и нагорещеното блокче шингане се поставя в основата. При този метод сърцевината не минава през цялата дължина на обвивката и заострения връх на меча се състои само от твърдата част от стоманата. Двете части от полу-съединен метал се връщат в пещта и се затоплят до над 1300ºC и изковаването продължава, така че кавагане напълно да обвие меката сърцевина и да се образува основата на меча.  Този процес е много деликатен и особено важен за успешното изковаване на меча. Ако двете части не са прилепнали напълно и има празнини, работата се счита за безполезна. Ако вътрешността не е напълно покрита, финалният продукт ще има слаби места и също ще се счита за безполезен.

Вторият метод на цукурикоми и е много по-сложен. Процесът е известен като хон-санмай-гитае. При него могат да бъдат използвани от 2 до 4 части твърда стомана, които да сформират обвивката около сърцевината. За острието се използва по-твърда и съответно по-богата на въглерод стомана, известна като хагане. Всяка част трябва да бъде майсторски прилепена към другите, за което се използват отделни процеси за всяка от тях. Този метод на получаване на по-различна конструкция променя физичните характеристики на завършения меч. Независимо от методите на цукурикоми разликите се определят от стиловете на отделните майстори.

Оформяне на Сунобе (основната форма)

Когато кавагане и шингане са правилно съединени, ковачът отново нагрява метала и започва да оформя основната форма на меча. Сунобе се сформира като ковачът издължава стоманата чрез серия от удъри с чука. Резултатът се доближава до формата на завършената катана и е приблизително 90% от дължината и теглото й, но е много по-плътно и му липсва характерната за катана извивка. На този етап също се оформят върха и дръжката на меча.

Оформяне на острието (Хисукури)

Оформянето на острието започва със обработка на острата част. Това става чрез нагряване на части от остието до 1100 ºC и постепенното му обработване. Бавно бъдещото острие се заостря и добива финалната си форма. Нагряването се контролира внимателно поради деликатната природа на метала. Ако стоманата се пренагрее, здрав удър с чук може да причини отделяне да сърцевината от обвивката, ако пък не е достатъчно горещо, повърхността може да се овреди.
Върхът на меча (киссаки), ивицата между острието и върха (шиноги) и задната част на меча (муне) също се оформят през този етап. При правилна работа, конструкцията се удължава. Въпреки, че изглежда като завършен меч, в края на етапа острието все още е доста притъпено и малко по-дебело.

Грубо пилене (Шиаге)

След като оформянето на острието е приключило, ковачът подготвя сунобе за процеса, който осигурява твърдото острие на крайното оръжие. Започва се със грубо пилене и заостряне (шиаге). За тази цел се използва специално оръдие наречно сен. По този начин се заглаждат всички неравности по повърхността. За гърба на меча се използва пила. След което цялото острие се пили със специален камък, съставен главно от силициев карбид (SiC). В края на шигане всички характерни линии на меча са добре очертани, но острието е останало по-грубо. Това е необходимо заради следващия закалителен процес.

Създаване на Хамон (Цучиоки)

Има много видове стомана със специфични физични и химични качества. Различни форми на стоманата могат да се видят на графиката, в зависимост от температурата и съдържанието на въглерод.

Издръжливостта и твърдостта на стоманата зависят до голяма степен от въглерода. Известно е, че различните температури водят до различни кристални структури в атомите на въгерода и желязото. Когато стоманата, от която се приозвеждат мечовете, се нагрее над нейната критична температура - приблизително 750ºC,  навлиза във фазата аустенит. Аустенитът има такава структира, която позволява на железните йони да се комбинират със въглеродните. Когато аустенитът се охлади внезапно (като се постави със вода например) структурата му се променя в друга, наречена мартенсит. Мартенситът "заключва" въглеродните атоми. Като резултат се получва най-твърдата форма на стоманата.

Само острието (иакиба) на катана е изградено от мартенсит. Той лесно се оформя и може да е достатъчно остър, но е прекалено твърд и лесно чуплив, за да може да осигури гъвкавостта и издръжливостта, нужни за поемане на директен удър. Тези качества са по-присъщи на по-меките форми на стоманата - ферит и перлит. Японските ковачи открили методи, които позволяват едновременно твърдост на острието и гъвквост на самия меч. Това се получава чрез топлинна обработка, при която се променя само металът в острието от перлит в мартенсит. Преходната зона между тези две фази ясно се вижда при завършения меч, така че се полагат много усилия да се получи естетически красива шарка. Тази шарка се нарича хамон и се смята за най-важната естетическа част от острието. Първоначално кавачът измисля дизайна на хамон.

Този процес започва със глинена смес (цучи-дори – на снимката), която ще се нанася на острието преди топлинната обработка. Обикновено сместта съдържа равни части глина, пепел от  дървени въглища за контрол на температурата, стрит на прах пясък, да предотврати чупенето и други специфични за ковача съставки. Добавя се вода и се обработва, докато не стане достатъчно лепкава, че да може да се нанася по повърхността. Сместта действа като изолатор. Ковачът я нанася по повърхността със различна дебелина - при по-тънки пластова ще се образува повече мартенсит. За това по острието пластовете са по-тънки. Дебелината на слоевете ще определи финалната шарка. Тъй като мартенсита е много крехъх, възможно е острието да се повреди. За това ковачът оставя много тънки ивици от сместа по повърхността на острието, перпендикулярни на него. По този начин зад мартенситът остават много тънки жили от перлит (аши – на последната снимка) и ако по част от острието се почви лека пукнатина, тя ще се разпространи само до областта с перлита и по-големите щети ще бъдат предотвратени.

Закаляване на острието (иаки-ире)

Когато цучи-дори напълно изсъхне, мечът се нагрява до червено-оранжав цвят (над 700ºC) и след това бързо се потапя във вода. Обикновено иаки-ире се изпълнява през нощта. Това позвалява на ковача по-добре да определи температурата по цвета на метала.

Първата стъпка е правилното напълване на пещта, така че всяка част от метала да се загрее до еднаква степен. Когато пещта е готова, ковачът поставя острието във вдлъбнатината на друго стоманено блокче и ги закрепва заедно със кожен каиш. Мечът се поставя в пещта няколко пъти от различните страни. След като е нагрят до определената температура, той бързо се потапя във вода. Има много форми и стилове на изпълнение на иаки-ире. След този процес ковачът  oтново прекарва острието през нискотемпературна пещ (около 160ºC). Това е част от термичния процес и се нарича иаки-модоши. Така се разкриват някои от остатъчните акценти  от главното охлаждане и често се повтаря по няколко пъти.

Ковачът трябва да е много внимателен докато осъществява тези операции, тъй като вместо по-усложнен хамон, той може да изчезне напълно или да се развали. След последното изстудяване сухата глина се премахва и металът се проверява за пукнатини. След това ковачът прилага 2% разтвор на азотна киселина и етанол по повърхността, за да се открои ясно дизайнът на шарката.

Нагласяване на извивката. (Соринаоши)

По време на иаки-ире, разликата между температурите в острието и останалата част от меча са причината за характерната извивка на всички катани. Поради по-бавното охлаждане на основата на меча се предизвиква свиване, което остава и след като работата е привършена. Ефектът от това явление е увеличаване на извивката на меча. За това обикновено ковачите оформят началнaтa формa на меча само с малка извивка. След което се налагат малки промени в извивката. Ако извивката е прекалено голяма ковачът може да я намали, използвайки чука си, като по този начин влияе и на дължината. Ако е прекалено малка, се задържа гърба на острието в частите, където извивката трябва да е по-голяма,  към нагрят меден блок.

По този начин се образува характерната извивка сори (зори).

Едва началото...

Това са само първите от много стъпки, нужни за създаването на една катана. След изковаването следва грубо полиране на острието и вдълбаване на декоративни елементи и резба. Инкрустира се отличителния знак или подпис (меи) на майстора. В последствие острието се предава на други умели занаятчии.

Първо се пренася при полировач, който дооформя и почиства острието. Така се подчертават детайлите, цветът и качеството на метала.  Резултатите могат да бъдат видени след много дни работа, когато изключително острото острие на катана, с добре изразени джихада и джитецу е готово. Други маистори се грижат да поставят медният пръстен (хабaки – на горната снимка) и украсения предпазител на острието – цуба (на снимката долу).  След което, работата преминава в ръцете на дърводелци, които изработват ножницата и дръжката. Накрая мечът се връща при ковача.


 
Създаването на тези оръжия още е част от уважавана традиция със същите ритуали, каквито са били прилагани и в дните на самураите. Много кoвачи отделят повече време да усъвършенстват търговията си и много малко получават титлата майстор. Целия процес на производство изисква много години опит и знание. Въпрки, че много от тези древни оръжия сега се считат само за произведения на изкуството, красотата на катаната крие нейната смъртоносна природа.



Използвани литературни източници:

“Samurai: The weapons and spirit of the Japanese warrior” – Clive Sinclaire; First Lyons Press; 2001
“The Craft of the Japanese Sword” – Leon and Hiroko Kapp and Yshindo Hoshihara; Kodansha America, Inc; 1987
“The  Japanese Sword: The soul of the Samurai” – George Irvine; Weather Hill Inc; 2000
“Arms and Armor of the Samurai: The History of Weaponry in Ancient Japan” – I. Bottomley and A. P. Hopson; Brompton Books Corp; 1988
Виртуальный додзё - сайт для тех, кто практикует айкидо и другие боевые искусства http://bugeisha.ru/  
http://www.extremely-sharp.com/