Преподаватели в клуба

Кирил Хинков е магистър по Международни икономически отношения от УНСС. Лицензиран кариерен консултант от NBCC.

Преподавател по Рюкю буджуцу, Джуджицу и самоотбрана в Спортен клуб за бойни изкуства и двигателни упражнения “Кьокутен”, лицензиран от българското Министерство на физическото възпитание и спорта. Редовна длъжностна специализация по рефлексотерапия в Центъра за следдипломна квалификация на Националната спортна академия. Треньор по джуджицу, дипломиран в Центъра за следдипломна квалификация на Националната спортна академия.

С бойни изкуства се занимава от 1985 г. Ученик е на сенсей Явор Дянков. Получава първи дан по карате Шотокан през 1996 г. от сенсей Садашиге Като. Защитава първи дан по Джу джицу през 1997 и втори дан по Джу джицу през 2002 г. пред сенсей Робърт Шенк, WJJF. Трети и четвърти дан получава от сенсей Явор Дянков и сенсей Джакомо Спартако Бертолети. През всичките години усилено изучава различни методи за регулиране на тялото чрез двигателни, дихателни и психо-физически упражнения.

От 2005 г. до юни 2010 г. управлява цикъла за предоставяне на услуги с добавена стойност на трети страни в мрежата на Мобилтел ЕАД.

От юли 2010 г. се заема активно с популяризирането на бойните изкуства и телесните обучителни методи, свързани с тях. Работи с фирми, организации и частни лица. Целта му е да покаже, на колкото е възможно повече хора, прости начини за хармонизиране на тялото и съзнанието чрез двигателни упражнения.

През 2016 г. защитава 4-ти дан по Рюкю Буджуцу при гранд майстор Джон Натан, като получава титлата шихан. През 2017 г. присъединява доджо „Кьокутен“ към Рюкю Кенпо Карате Кобудо Ренгокай (виж речника на японските термини) и заедно с шихан Борис Грамчев създават Рюкю Буджуцу Кай – организация, афилиирана към Ренгокай, и целяща да дава информация и да подпомага развитието на всяко доджо в България, което желае да подобри практиката си в буджуцу, кенпо, карате, джуджицу, кобуджуцу и други сродни на тях стилове. 

Консултира частни лица и организации във връзка с кариерното им развитие и политика. Спомага за оптимизирането на работните процеси във фирми и организации.

Един от девизите му е: «Умът не е кофа за пълнене, а огън за разпалване.»

Мисията на клуб «Кьокутен»: Самоопределяне, саморегулация, свобода.

Индивидуален тренинг с Кирил Хинков.

За контакт: моб. 0882744783, електронна поща office@kyokuten.net

Разговорът може да слушате във видеото по-долу. Оригиналното интервю, направено от "За себе си" и Магдалена Искрева, ще намерите ТУК.

Здравей, Кирчо!

Добър ден!

Откакто последно си говорихме за дишането с корема, започнах да се наблюдавам и осъзнах, че това не е лесна задача.

Всъщност, това да бъдеш спокоен и да вдишваш леко, и да увеличаваш, и да разширяваш усещането в тялото си, не е проста задача за нашия ум, свикнал да се занимава с неща от външния свят. И това е единственият проблем. Повечето хора, които стигат до момент от живота си, в който искат да разберат какво се случва в тях и отдадат вниманието си, малко по малко тялото свиква с този процес. И умът също.

Промяната първо в главата ли става или можем да въздействаме на мисленето и през тялото?

Това, което знам със сигурност е, че хората, които имат много проблеми и са заети с решаването на тези проблеми, живеят доста извън тялото си. Тоест те нямат реално усещане какво се случва в тялото им. Нашата практика, която е доста телесна, има за цел да върне усещането вътре в центъра на тялото, който център е в таза, под пъпа и над пубисната кост. Когато човек започне да усеща тялото си, много е интересно, той открива, че има много неща, които никога не е осъзнавал. И може би това вече е промяна.

А как се подрежда това тяло?

По природа тялото е създадено да живее добре и да бъде добре подредено. Когато ние лягаме да спим, по естествен начин то се отпуска и подрежда. Един добър въпрос е защо в процеса на живота ни, ние започваме да не спим добре и сутрин да не се събуждаме бодри и пълни с енергия? Предполагам си спомняш, като сме малки вечер ни угасват батериите, неусетно заспиваме насред заниманията си и сутринта се събуждаме в добро настроение, пълни с енергия и тичаме навън да играем с приятели. Човешкото тяло е създадено да живее по този начин. И то от само себе си се стреми да бъде в добро състояние. Единственият въпрос е кой му пречи да бъде в добро състояние?

Умът ли му пречи?

В общи линии ние сме създадени да живеем в гонене на някакви идеи, които имаме в ума си и когато тяхното осъществяване започва да става все по-трудно и по-трудно, ние черпим от енергията на тялото, за да подхранваме борбите си, търсенията си, опитът да реализираме във външния свят идеята, която имаме в главата си. А всъщност напълно възможно е тя да е доста далече от живота. Целият този стремеж прахосва силата на тялото в дейности, които има голяма вероятност да са изисквани само от ума ни. Животът даже да няма нужда от тях.

И затова понякога тялото протестира?

О, да! Тялото често протестира. Винаги когато ни боли глава или когато майсторим нещо и не се получава, и се ударим с чука по пръстите. Някой би казал това е невнимание. Всъщност това е раздразнение на ума, който не постига това, което иска и по този начин се самонаранява и прекратява дейността.

Така да го кажа, схванатото, вдървеното тяло води ли до схванат ум, или е точно обратното?

Вдървеното тяло като цяло, в културата за регулиране и управление на тялото означава, че това тяло носи един ум, който е изключително ограничен във възможностите си, в начините си да търси решение.

Чувала съм те да казваш, че повечето хора по улицата не ходят нормално, следователно и не се радват на живота. Би ли го обяснил пак?

По принцип, в източната медицина се смята, че емоцията на сърцето е радостта. Когато един човек е спокоен, усмихнат, отговаря на нуждите на хората около него, затичва се да помогне, ако трябва, комуникира свободно, пита, когато нещо не му е ясно без страх, всъщност той живее в едно изключително добро вътрешно състояние. И това състояние е радостно, любопитно, заинтригувано от живота около себе си. И в това състояние хората просто са добре. Когато вървим по улицата или в метрото, много често ние виждаме умислени хора, с приведени глави, ходещи изкривено, седящи в едни усукани пози, метнали крак върху крак и свити, сякаш пазят нещо у себе си. Като цяло, много малко изражение на хубав живот виждаме в позите на хората.

Много тъжно. Не умеем да живеем.

Да. Дори когато отидем на дискотека, или някакво място, което е прието, че е за забавление, виждаме по-скоро трескавост или напрежение, желание за освобождаване на това напрежение, а не изражение на сила и доволство, и спокойствие, и радост. Което например се наблюдава в народните танци. И всичко това е интересно. Какво ни носи едната култура, какво ни носи другата?

Не случайно народните танци са нещо, което освобождава и ума, и тялото.

Абсолютно. И всъщност народните танци ни свързват с онези хора, които някога са ги играли и тяхното вътрешно усещане. Това да танцуват всички заедно в кръг, да клякат заедно… Съвсем други ценности носи и съвсем друго изражение на лицето ти, през тялото. И няма как да не усетим, че всъщност това е изживяване през тялото, което връща в него силата му, доволството му, доброто му усещане.

Е, в крайна сметка, най-важно си остава самонаблюдението. Защото, ако не виждаш, че имаш проблем в ума или в тялото, няма да тръгнеш да търсиш решение?

Да, така е. В Япония казват самонаблюдението е самокорекция. Въпреки това, има много хора, мисловен тип, които през цялото време се наблюдават и често биха могли с думи да изразят невероятни неща. Да опишат състоянието си, какво се е случило, как са се свили, къде ги е заболяло… Изглежда сякаш те наблюдават всичко, а всъщност идея си нямат как да подобрят състоянието си към по-добро. И тогава излиза, че самонаблюдението е чудесно, но ако не извикаш неволята и не си поправиш каруцата, самонаблюдението няма да помогне с нищо и се превръща в нещо като вайкане. Ах, колко съм зле!

Без действие няма резултат?

Да. Но без действие няма промяна. Въобще няма нужда да говорим. Искам да постигна това и ако не го постигна, животът ми е драма. Обаче то, по дяволите, не става! Въй, въй, въй! И така. А всъщност този конфликт да бъдем упорити, да искаме едно, без да имаме свободата да се променим, да опитаме другото, показва изключителна втвърденост на тялото и нашият народ казва: „Якоглавичко е това момче! Иска да направи това, което иска, с главата си. Aма то не става.“ И за това го боли главата.

Като преподавател по бойни изкуства срещу какво се биеш най-често, с какво се бориш ти?

Не мога да кажа, че се бия с нещо, защото най-важното е да можем да избегнем директното противопоставяне и борбата. Но най-големи затруднения изпитвам със собствената си пасивност и мързел. Трудността да постъпя по нов начин, въпреки че осъзнавам, че трябва. Понякога нерешителността. Все неща, които трябва да се променят. И същото нещо наблюдавам в хора, които имат повече нужда от повече време, за да предприемат това, което вече са открили, че е добро и правилно за тях.

Много ни е трудно да си сменим моделите.

Абсолютно. Всъщност до голяма степен моделите ни за нас са нещо като рационалност. По този начин ние губим най-малко енергия, но едновременно с това искаме да се промени нещо. Няма как да стане без промяна. Без смяна на поведението, виждане на нещата от съвсем друга гледна точка и отново промяна в поведението. В живота ни, единственото, което води до промени е промяната в нашето поведение. Ако ние мислим по различен начин, но се държим по същия, как, по дяволите, другите да разберат, че сме се променили?!

Страх ни е! Страх ни е, че ще отидем в несигурното.

Вероятно е така. Има много обяснения, но така или иначе трудно извършваме промените и много по-лесно се държим по старите, общоприети начини. И за това в Япония казват: „Ако не можеш да си представиш какво да направиш или да поискаш промяна, поне промени тялото си. Помени позата си.“ Стани, обиколи веднъж блока и ще видиш, че вероятно през това време ще ти дойде и нова идея какво да направиш. Ако останеш в същото положение, най-вероятно няма да има промяна.

Хм.

Тоест движението е промяна.

Важно ли е да си войн? И на кое поле е най-важната битка?

Какво е за теб войн?

Под войн си представям издръжливост. Представям си ясна мисъл. Представям си да няма онзи шум около главата, за който си говорим често. Да има ясна посока, да има сила.

Значи, един мой любим автор някога беше написал, че войн, това е ловец, който е тръгнал да търси сила и е успял да я намери.

Много точно!

И умее да използва тази сила в живота си. На Изток и в старите народи, в които войната е била част от ежедневието им, концепцията за воина е като за човек, който живее уверено и силно, и застава срещу това, което върви срещу него без да го е страх. Твърди се, че за да станеш войн, на първо място трябва да си победил страха си. Което ще рече да можеш да действаш въпреки него, в правилната посока. И дали е важно да си войн? Да, от гледна точка на регулирането на тялото се смята, че когато човек не диша, или когато го е страх и изпитва нещо не добро, тялото му се свива в корема и капацитетът на дишане намалява в пъти. Като дишането, това е вътрешното движение, това са доставките на храна до всички градове и села в страната. И ако един човек се уплаши и коремът му се свие, гърдите му се затворят, опашката му падне между краката, кислородът започва да не достига във всички зони в тялото, както и мозъкът започва да работи френетично при недостиг на кислород. И той не може да намери добро решение. Така че, от гледна точка на войната, човек би трябвало да може при каквито и да е обстоятелства да запази доброто състояние на дишането си, така че да има бистър ум и да може да бяга, да се бие, да се отбранява, да предприеме това, което трябва. И ако той успява да го направи добре, това означава, че страхът му до голяма степен не участва в неговото мотивиране.

Какво е твоето послание към хората?

Посланието ми е слушайте себе си, познавайте се и изразете това, което искате да изразите.

Ти винаги изглеждаш като човек, който непрекъснато търси познание. Кои са твоите пътища за познание?

Навътре. Задавам си въпроси и когато не намеря отговори, търся хора, книги и ситуации, които да ми донесат повече разбиране. И винаги, винаги има хора, които са много по-напред в дадени области на живота, които са преживели повече, които дори и да не могат да ти го предадат, могат да ти  разкажат как те са го преживели. И всъщност, това е. Опитвам се да хвърля светлина върху тъмните места.

Навътре означава ли, че задаваш въпроси към тялото си?

О, да. Смята се, че тялото ни носи информация във всички негови части и ако аз искам да науча нещо и преди да си легна му задам въпрос, има голяма вероятност сутринта да се събудя с някакъв отговор или насока как да постъпя, за да разбера това, което искам, или да изживея това, което искам, или да се приближа до това, което искам.

Интересно. Значи, задавайте си въпроси, така да кажем. Питайте се.

Да. И то въпроси към нашето несъзнавано. Как ти се струва уважаеми Кирил, ако постъпиш така, дали ще бъдеш по-доволен? Какво всъщност искаш? Какво да се случи във връзка с твоя конфликт с въпросния човек? И обикновено на другата сутрин, ако наистина сериозно сме попитали, се явява нещо, което ни носи дори леко облекчение. Да, ето така трябваше да говоря с него, това трябваше да попитам. Така ми се иска да се случи. Що пък да не му го разкажа?! Можем да постигнем съгласие. И така. Винаги нещата се отместват по-нататък.

Благодаря ти!

Моля!

Интервю с Кирил Хинков на webstage.bg

„Когато духът и умът ти са спокойни, не оставяй тялото си в бездействие. Когато тялото ти почива, не отпускай съзнанието си.”

сряда, 18 декември, 2019

Как се чувстваме в тялото си? Защо изпитваме дадена болка? Склони сме да се погрижим или бързаме да се отървем от нея? Защото това са две различни намерения – първото осъзнато, второто – повърхностно и в крак с нашето мултитаскинг съвремие. Страната на Изгряващото слънце има вековни традиции в телесните изкуства и разбиране за това, че грижата за тялото внася баланс в живота. И макар така далеч от нас, една японска техника за регулиране на тялото и ума вече здраво е стъпила на българска земя и разширява своя кръг от последователи, благодарение на своя учител Кирил Хинков. От дълго време работата му е посветена на това да осветлява майсторството и философията на Изтока у нас. Кирил е преподавател по бойни изкуства, самоотбрана и упражнения за регулиране на тялото и ума в спортен клуб Кьокутен, София. Упражнения за регулиране на тялото (яп. Сейтай), комбинират изпитани методи и техники, произлизащи от теорията на източната и западна лечебна физкултура и практиката на бойните изкуства. Адаптирани в обща и индивидуална програма за всеки отделен проблем, упражненията имат за цел да засилят тялото, да успокоят ума, да подпомогнат лечението на травми, да подобрят функцията на вътрешните органи, да приведат тялото и духа на човека във възможно най-добрата му форма. И да, това е възможно.

За изкуството да подредиш тялото и събудиш сетивата си, Web Stage разговаря с Кирил Хинков в залата, която винаги е пълна с малки и големи.

Наука, изкуство или философия – как ти би обяснил регулирането на тялото?

В нашата култура японската дума сейтай се превежда като „регулиране на тялото” – сей значи ред, а тай – тяло – регулирам тялото, подреждам, въвеждам го в ред. В момента е много модерно да се философства и много може да се изпише по темата, но за мен най-впечатляващото е това, че съществува техника, която може да промени тялото, осъзнаването и състоянието на човека веднага. Някои могат да кажат, че това е занаят, защото в началото се учи като занаят. След това този занаят се превръща в изкуството на човека, който го използва. А от гледна точка на практикуващите в залата, регулирането на тялото и ума всъщност ги учи да търсят себе си, кара ги да се чувстват много по-добре както в отношенията си, така и в работата си.

Придружавам хората в пътя им и леко ги насочвам – това е истината за метода за регулиране на тялото. Ако страдат телесно, започваме да се грижим, засилваме ресурсите на тялото и връзката на човек с несъзнаваното, за да се открие неговия корен, а не да се води според чуждите авторитети в живота си. Да намериш вътрешния си авторитет и той да те води в живота – това е усилието.

Защо на днешния човек му е трудно да живее добре в тялото си?

Защото живее повече в ума си – с телевизия, вестници, книги, интернет, общуване с приятели. В момента изключително високо се цени мнението на някой, който говори добре – да може дълго да разказва, да бъде интересен. И всъщност това кара хората да търсят и да се интересуват от неща, които са по-скоро умствени и задължително извън тях. Дори да си много прост човек, ако си научен, че за да си добре, трябва да имаш точно такава кола и такава къща, жена ти да изглежда по определен начин, да имаш две-три деца, и ето - в живота си ти вече се стремиш към мисловна картина. Докато го правиш, всъщност забравяш да слушаш, какво мисли по тоя въпрос сърцето ти, черният ти дроб, тялото ти.

В източните книги по диагностика е много по-философски обяснено – коремът е първият мозък на човека, а главата – вторият. Пак на Изток се твърди, че това, което изживяваме емоционално остава записано в корема. Когато правим избор, и да речем изборът е лесен – ние го правим чисто рационално. Но ако изборът е труден, записаното в органите и корема всъщност започва да се бунтува и човек взима емоционално решение. После мозъкът се опитва да го обясни. Лошите неща ние често ги забравяме, а после те ни влияят – дълго и напоително. Всеки иска да разказва добри неща и да забравя лошите, но не знае, че те са инсталирани – седят си вътре, като вируси в компютър. Японската традиция вярва, че като работиш с тялото и помагаш на болните места в него, постепенно се изчиства и цялата ти енергия. Аз харесвам този начин, защото той е по-телесен, по-спокоен, не се минава през кризи и спадове. Упражненията и работата с тялото правят човека балансиран. Когато изведеш рязко човека от зоната му на комфорт, обикновено го хвърляш в криза. А идеята е да разширяваш границите малко по малко и то става почти неусетно - изведнъж човекът открива, че това, което го е тормозело преди, вече го няма – не знае как. А всъщност тялото се чувства по-добре и той е по-спокоен.

Не страда ли всъщност съвременният човек от хиперактивност?

Хиперактивността се дължи на това, че хората живеят в главата си. Когато човек много мисли, мозъкът му работи с голяма честота и вниманието му е много нестабилно. А пък ние всички сме поставени в среда, която е страшно динамична, има нещо наречено „мултитаскинг”, което е най-голямата глупост на света – този режим трябва да бъде забранен. Трябва да се вършат по-малко неща. В Дзен има едно правило, което е от 1000 години – „Оставяй пространство между нещата, които правиш”. Сегашната култура иска да бързаме, това вдига вълните на мозъка много високо и човек става разпилян, разсеян, агресивен. И затова трябва да се успокои, да се върне обратно в тялото си и да се почувства добре. Да обмисля, да пита, да си изгради добра картина, за да успее.

Каква е пресечната точка между бойните изкуства и регулирането на тялото?

В Източната теория вярват, че докато мислиш за нещо, ти оставаш в емоцията и в атмосферата, която ти носи това нещо. Смята се, че мислите обитават една огледална плоскост в главата ти и само се въртят и блъскат една в друга. Не намираш решение докато седиш и мислиш. Това, което прави да се променят нещата, е действието. Майсторите по бойни изкуства казват, че действието изгонва емоцията. Правилото е, че ако ние усетим, че сме в лоши мисли или лоша емоция, по-добре е да действаме – направете едно упражнение, полейте цветята, излезте и прекопайте градинката, направете нещо хубаво.

Когато пък сте объркани и нещата не се получават, има друго полезно правило, правилото на знака STOP:

S – Спри (Stop) В момента, в който нещо не се получава, в упоритостта си хората натискат до безкрай, искат то непременно да стане и така повтарят грешките си. Щом нещо не е наред – спри. Имаш отрицателно усещане, не ти харесва - спри.

T – Мисли (Think) Помисли какво се случва, искаш ли да ти се случи днес това. Казвай си – добре, че си дадох време.

О – Наблюдавай (Observe) Трябва да видиш всичко, което се случва с малки детайли, да подредиш цялата картина.

P – Планирай (Plan) Ако нещо не ти харесва, планирай отново. Спри още щом започне да не ти харесва, ако спреш тогава, има шанс изобщо да не стъпиш накриво.

Кое по-често води хората при теб – любопитство или болката?

Според мен всички хора, откакто свят светува, са искали да спрат болката веднага. Хората са си същите през цялото време, просто в нашия свят всичко се масовизира – с интернет, с телевизия. Хората, които идват тук, разбираме по-късно, какво ги е довело. Защото много хора идват с болка, но не разбират добре логиката, не си правят упражненията, а в залата остават само тези, на които им харесва, които виждат ползите. Няма обяснение.

Има една японска поговорка – „Тези, които ядат храната ти, на тях сипвай”. Аз в момента сипвам на всички, но така или иначе остават ония, които ядат. И много хубави отношения се развиват помежду ни, много задружно живеем.

В нашето телесно изкуство големите учители водят сърцата – те насочват човека, за да може той да разгърне потенциала си. От тях се иска да видят, да преценят какво този човек може да прави, какви умения има, за да е полезен на всички, а не просто да си излекува болката в лакътя.

Автор: Мария Тонева

Снимки: Калин Георгиев

Оригинална статия: Web Stage