Шибуми

Яп. добър вкус, строгост, сериозност, изисканост, изтънченост, финес
Когато се отнася за градини и архитектура означава ненатрапчива красота.

Думата „Шибуми” става известна чрез романа „Шибуми” на Треванян (Родни Уилям Уидъкър). Тя се използва, за да се означи едно трудно изразимо качество, носено от някои хора. 

„При шибуми трябва да има пречистване на ниските, банални мисли. Това е едно изразяване - толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на „саби” – това е елегантна простота и изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като „уаби” -  душевно спокойствие, което не е пасивно; да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… авторитет без доминиране, достойнство.” 

„Въображението на Николай беше възбудено от идеята за шибуми. Никакъв друг идеал не му беше правил такова впечатление досега.
- Как се постига това „шибуми”, сър?
- Човек не го постига, човек… го открива. И само някои с безкрайно усъвършенстване успяват. Хора като моя приятел Отаке-сан.
- Това означава ли, че човек трябва много да учи, за да стигне до шибуми?
- По-скоро означава, че човек трябва да мине през много знания и да достигне до простотата.
От този момент главна цел в живота на Николай беше да стане човек с шибуми; една личност с всеобхватно спокойствие. Това беше едно призвание, открито за него, докато поради причини, свързани с произход, образование и характер, повечето призвания бяха недостъпни за него. В стремежа към шибуми той можеше да изпъква невидимо, без да привлича вниманието или отмъщението на деспотичните маси.”

„Привличаше го опиянението от опасността. Той никога не би се катерил по планините, защото публичното перчене противоречеше на чувството му за шибуми. Но моментите на риск и смелост в пещерите бяха нещо лично, мълчаливо и незабележимо, и даваха едно усещане на примитивен животински страх. При вертикалното катерене съществуваше възбудата и страхът от падане и знанието, че падането ще бъде в черната празнота отдолу. В пещерите беше непрекъснато студено и влажно, една реална опасност за пещерняка, тъй като повечето от инцидентите и смъртните случаи се дължаха на измръзване. Съществуваше още ужасът от тъмнината, от безкрайната чернота, постоянната мисъл, че можеш да се загубиш. Внезапни наводнения можеха да напълнят тесните пещери само за минути. Освен това непрекъснато съзнаваш, че над тебе има хиляди тонове скали, които могат един ден да послушат гравитацията и да се сринат. Това беше идеалният спорт за Николай.”

Треванян, „Шибуми”